Чувствам те -
как в мислите ми идваш.
Чувствам те -
силите изпиваш.
Усещам те,
влиза в мен душата ти.
Руква кръв
от твоите в моите вени се прелива
и по мъртвото тяло се разлива.
Чувствам,
всяко твое движение.
Чувствам,
всеки дъх,
който си поемаш.
Усещам -
пак нанякъде със себе си ме вземаш.
Затварям слепите си очи
и се отпускам:
няма съпротива - не боли.
Чувствам те -
сърцето ти пее.
Чувствам те -
душата се смее.
Усещам
слънце в очите ми грее,
топлина обвива студените пръсти.
Животът постепенно се връща
в мен

Отварям очи...
Аз ВИЖДАМ - цветовете пъстри.
Раят отворил е златни врати,
ангели пеят и разтварят крила...
... Не искам да се връщам у дома.

Чувствам те -
ти си отиваш.
Чувствам те -
душата излита
и в теб се скрива.
Боли ме - самотата.
Животът отново си отива
заедно с теб...
... и красотата.
Аз отново съм сляпа
и умея само да -
Усещам,
съзнанието се връща,
студ сърцето обгръща,
кръвта замръзва по вените пак.
Тялото едва потреперва
в царуващия мрак
останал след теб.
И аз отново чувствам
и усещам
спомена
от твоето присъствие.

Болка...
От нея зачервяват се очите
и сълзи в порой потичат.
Боли...
Студ превзема душата.
Натрупват се преспи -
- мръсен сняг.
...Боли,
защото чувствата умират.
Но - аз чувствам пак
Как
пронизва ме суда.
Снегът затрупал е любов,
нежност,
топлина.
А те не могат...
... да стопят снега.
Боли ме -
искам да умра.
Усещам - бавно се превръщам
от човек в същество
студено,
озлобено
и зло.

Болка. Глад.
Шкафчетата на живота си обръщам
да намеря някъде останала храна
за моята агонизираща, замръзнала душа.

Аз крещя...
но ми отвръща само ехо
на студена пустота.

Красива е нощта
с матов блясък на Луна,
и светещ прозорец
в прозрачна тъмнина.
Дъжд за секунди преваля
и остави в мен тъга.
Планината в облак се забули.
Внезапно захладня.
Вятър нежно ме погали,
а аз потръпнах от студа.
Връхлитат ме спомени...
Кога ли
най-сетне ще заспя?
Тишината бавно обгръща самотния град,
откраднала от хората
техния свят.
Един камион с грохот премина.
Птица се събуди
и уплашена от тишината излетя.
Тъжно.
Пак заваля.
Усетих сълза
в окото...
Влязох в стаята...
Затворих балконската врата...
И на леглото заплаках сама.

Облегнат в сянката си
той пътува нанякъде.
Погледнал в душата си
той пристига навсякъде.
В тъмното очите се взират...
призраци от мислите извират.
Видения тормозят душата...
Тя стене, оковите влачи.
А сянката - сянката плаче,
сляла се с тъмнината.
Усмивката замира
и се поражда самотата...

Безпътен странник
по невидим път върви.
Пресича гори, поляни,
долини и планини.

Вървиш, страннико, вървиш,
но кажи, знаеш ли къде отиваш
и към какво се ти стремиш?
Път имаш ли или си без посока?
Мълчиш.
Или може би незнаеш?!

Тогава разкажи за дивните страни,
през които си минавал.
Разкажи ми страннико, кажи...

Спираш ли някъде или
вървиш безспир. И дали
слънце и безброй звезди
са твои спътници и водачи?...

Отново нищо не каза. Замълча.
Дори за малко не поспря,
отмина по прашния път,
продължи нататък -
странник безпътен...

И любовта край спящия ще мине,
ще поседне скръстила ръце,
ще погледне спящото лице
и гримасата в усмивка ще застине.

В съня му тя ще се яви.
Бледна, тъжна, с пръсти хладни
тя ще го докосне. С обич тя ще го дари,
с вяра, чувства и надежди празни.

Луната бяла върви по своя път.
В тишината и мрака звездици искрят,
той сънува Красотата в своя сън,
а тя мисли за него нейде навън

Какво си ти любов?
Щастие, приятелство, омраза?
Какво значи да обичаш -
чувство или просто фраза?

Защо някои подминаваш,
а при други спираш се задълго?
Дали просто ги забравяш
или подбираш тихомълком?

Защо тези, които протягат ръце
към тебе, отхвърляш,
а тези, които извръщат лице,
ти цялата изпълваш?

Аз питах, а ти не отговори,
гласът ми някъде в тъмата се стопи.
Може би друг въпросът ще повтори
и отговор ще дадеш му ти...

Търся човека от моите сънища.
Бродя из моята градина.
Пейките си остават все същите,
а толкова време измина.

Там е вечният покой.
Той е нашият спасител,
там всеки намира утеха
и се събужда човекът в човека.

Лицето се покрива с воал
от вятъра на подземното царство.
Полъх. Сякаш някой го е изтъкал
от душите в света на сенките.

С бледни ръце той го вика
там долу при себе си.
Тъмнина обвива човека,
воалът над него стели се.

Тялото се сгромолясва и безцветна кръв
покрива пода. Тишина.
Глас и безплътна душа
се сливат с воала на сенките.

И там някъде в покоя,
където хората нямат тела,
броди една душа...
Разхожда се в градината своя

Две чужди лица
гледат от известната картина,
окачена над голямата камина
в празната стая

Тези чужди лица тъжат
за живота на сенките...
Телата се гърчат в калта
и търсят спасение...

В сивия цвят. Тъмният цвят
на вечното ежедневие:
празната стая, картината
и никога непалена - камината...

В него, защото живее само той,
зашото няма светлина,
която да оцвети мрачния покой
на тези чужди лица.

Аз потъвам в дълбокото,
губя чувства и мисли.
Усешам само жестокото!
А светлото и красивото липсват.

Погледът търси сълзите
на чуждите лица в очите,
но човекът е сам!
Сам в празната стая...