Нежна е нощта,
по стъклото стича се дъжда.
Аз съм пак съвсем сама,
а как искам
да съм с теб сега.

Искам
през шума
на дъждовните капки
да слушам гласа ти,
да се наслаждавам на движението на устните,
да усетя тялото ти
до мен отпуснато.

Копнея за погледа
преминаващ през моето тяло
и сърцето - от възбуда затуптяло.

Как искам
да държа ръката ти,
да почувствам твоя дъх
върху моята кожа,
и да усетя нежния допир
на устните.

Как искам
да докосвам и целувам...тялото,
да видя удоволствие да личи
в твоите сини очи.

Мога да усетя мириса на твоята плът -
сякаш ти си до мен.

Прекарай пръсти по шията ми
с обич, нежност, топлота.

Как искам
всяка моя фибра да улови мига
и да запази спомена
от любовта...
Искам...
Как искам...
А ти ?!

Тъмнина,
не усетих кога е свършил деня.
Тъжно луната свети над мен.

Самота,
образи прескачат в паметта.

Нощта е хладна и тиха,
светът заспива уморен,
вярвайки в утрешния ден...
Обичай ме
нощ.

Аз вярвам в теб
и чакам.
Чакам.
Какво ли?
Незнам.

Самота,
не,
не съм сама!

Нощ и ден:
Любовта идва при мен!

Седя на покрива и мисля,
има ли в нещо смисъл:
денят се сменя с нощ,
чувствата с апатия,
човекът в моите обятия.

Седя на покрива и мисля,
утре пак ще бъде ден-
един такъв обикновен.
Седя си и си мисля
дали изобщо има смисъл

Нощта спуска
лошо закърпеното си наметало...
над града.
А той се увива с него в опит да скрие
лудостта.

Мъглата застила града
с раздраната си риза,
за да скрие старостта.

Дъждът залива улиците
с желание да удави жестокостта,
да я отмие и зарие в калта.

А денем градът е красив, млад,
тих, спокоен,
чист и подреден.
Само Луната нощем,
като единствено око на небето,
вижда безмислените опити

на нощта, мъглата и дъжда.

"Град на ангели"

Седим на ръба на пропастта,
кой ли пръв ще скочи във вечността?
И всички дяволи край нас са се събрали,
кой ли пръв от нас ще се прежали?
Втренчили сме погледи в безкрая,
в тъмнината мислите блуждаят,
преплетени са спомени, мечти
в един живот с две съдби.
Кой ще скочи, кой ще полети
и другия ще го последва ли или...
"Какво ни чака?" - с поглед питаш ти,
"Незнам" - свивам рамене...
Някой тихо сякаш шепне: "Спри! Къде?"
А демоните чакат: Аз или ти...
кой от двама ни ще се реши...

Дяволът е самотен
затова морето е спокойно.
Скочи от кулата
и се потопи в безтегловността
на живота
Погледни демона в очите:
изтрий сълзите.
Той ще ти дари
цялата самота.
Нея търсеше нали?
Никога не си бил сам,
а си самотен отдавна.
Не оставяй дните да прелетят
и да те променят
Избягай!!!
Нека дяволът е сам
и морето да е спокойно
Ти бъди щастлив.

Телефонът празно мълчи.
Горещо е... Вентилаторът тихо бръмчи,
на телевизора някаква програма.
Уж гледам в екрана,
а в очите без пламък
погледът блуждае...
Ваканционна скука...

Изведнъж се сепвам -
има някаква промяна.
Поглеждам телефона - мълчи,
вентилаторът си бръмчи,
на телевизора същата тъпа програма...
Явно било е психична измама.

Купонът е свършил -
пияните спят,
наркоманите изпадат в делириум
и ти отново си сам.
Тръгваш след наркотичния глад
към тъмната страна на заспалия град.
Стъпките глухо по паважа кънтят.
От каменните стени процежда се
аромат на теменужки
до болка познат,
изострящ абстинентният глад.
И омагьосан, замаяно вървиш,
несъзнателно в порочен кръг се въртиш.
Тишината в какафония се превръща,
ароматът на воня се обръща.
Всичко дразни сетивата...,
безпомощно се свиваш на земята.
Ще чакаш да дойде денят
със своята целебна светлина,
но всъщност денят е съвсем
малко по-светъл от нощта.

Черна роза - емблема на печал,
на последната среща ми донесе ти.
Мълчахме сякаш някой бе окрал
нашето отиващо си тъжно щастие.

***********

Мрачните делници озаряват сълзи,
мъка за миналото и стари спомени.
Помня само едни красиви очи и
черната роза, която ти ми подари.

Умрях...
И възкръснах!
Като въглен малък
в пепелта.
За кой ли път
ще се изплъзна на смъртта?!

Аз съм подигравка на съдбата:
исках мир,
а получих война;
исках смърт,
окови и
железен гроб
за моята душа...,
но уви - безсмъртна е тя.
Всеки път разпалва се в мен животът
и поглъща всички мечти...

И отново...

На живота се изсмях
и за пореден път

умрях!